Алея на славата

Публикувано в категория България  
Олимпийският вицешампион
по борба от

Барселона`92 Валентин
ГЕЦОВ:
За мен не е човек този,
който не може да прощава


Август 1992 година.
Горещо е обаче не само времето. Горещо
е и от екрана на телевизора. Страната е
затаила дъх в поредния репортаж от 25-те
олимпийски игри. Стотици спортисти от
целия свят са се събрали в каталунската
столица - Барселона, за да покажат на
какво са способни. Олимпийското правило
- важно е участието, вече май не е толкова
приемливо за милионите пред малкия
екран. Те искат медали. Още повече, че
игрите отдавна са се превърнали в едно
ново оръжие на международната сцена,
където всяка победа е плюс в онази,
голямата игра на политиката.

За Барселона в горещото
лято на 1992 година заминават трима от
възпитаниците на русенската школа по
борба. Асът Валентин Йорданов, бронзовият
медалист от Сеул`88 Рахмат Сукра и
дебютантът Валентин Гецов. Надеждите
за най-високо отличие в борбата са за
Йорданов - най-класният ни борец.
Изненадата в Испания обаче ще поднесе
другият русенски Валентин - Гецов.

12 ден от 25-те олимпийски
игри ще остане незабравим момент в
личната история на един от най-талантливите
борци на нашата школа с върховото му
постижение - сребърен медал при дебюта
на най-престижното спортно състезание
- Олимпиадата. Всъщност за българската
борба в Барселона през 1992 година отличието
на Гецов е най-високото.

16 години след онова
паметно барселонско лято местните
управници във Ветово почетоха постигнатото
от Валентин Гецов, удостоявайки го със
званието "почетен гражданин" на
родния му Писанец. Дали това е позакъсняло
признание на политиците към най-именития
спортист от този регион, или поредно
доказателство за приказката, че не може
да си пророк у дома. Всъщност това няма
значение за 41-годишния старши треньор
на младежкия национален отбор по свободна
борба. Защото другите отличия - спечелени
на международния тепих в пряка борба с
най-титулуваните състезатели на планетата
и уважението, постигнато в активните
спортни години, са по-ценни, и тях трудно
някой просто така може да му даде или
отнеме.

Това е едно от
най-трудно получените интервюта, които
съм правила. Да се добереш до Валентин
Гецов, ако си журналист не е толкова
лесно. Избягва обаче отговора на въпроса
защо не обича интервютата, с краткото
"Ще си го запазя в тайна." За него
хората от близкото му обкръжение
обобщават - до себе си не допуска лесно
хора, но влезеш ли му под кожата ще
направи за тебе всичко - за приятелите
си Гецов влиза в огъня.

Взаимното ни опознаване
продължи няколко месеца, а "борбата"
за надмощие беше доста трудна. След
всяка среща си мисля - "Този път
успях!", а при следващия разговор се
оказва, че отново съм в стартова позиция.
Все пак проявявам упорство и накрая
защитата на моя събеседник рухва -
съгласява се да даде първото си голямо
интервю близо 16 години след края на
активната си спортна кариера. Срещата
ни е в известното русенско заведение
"Олимпиец". Събеседникът ми го
избра може би и заради темата на разговора
ни - спортните му постижения на тепиха,
а най-голямото от тях е свързано точно
с Олимпиада.

Валентин Гецов е
роден на 14 март 1967 година в Писанец,
Ветовско. Момчето е второ дете в 5-членото
бедно семейство. Като малък Валентин
трябва не само да се съобразява с
родителите си, но и да се разправя с две
жени - двете му сестри.
Детските годините
минават и в луди игри с момчетиите в
махалата. В средата на четвърти клас
обаче баща му решава, че за единственото
момче в семейството е добре да овладее
някакъв спорт - още повече, че така
лудетината Валентин ще

се дисциплинира. Дилемата
е между борбата и бокса. Агресивността
в бокса, като че ли плаши хлапето и то
решава, ще учи тънкостите на борбата.
Така всеки следобед, след като свършва
уроците в селското училище в Писанец,
се отправя към големия град, където
посещава подготвителната група към
Русенското спортно училище. След
4-месечна подготовка идват приемните
изпити. Буйното момче от Писанец се
справя блестящо и е взето в класа на
Александър Радославов с трети резултат
след изпита. В 5 клас, едва 11-годишен,
Валентин се оказва съвсем сам в големия
град. Предварвайки въпроса ми, обяснява,
че учението не му е споряло особено.
"Бях слаб ученик - от 5 до 9 клас искаха
да ме изключват заради слаб успех. 10
клас не искаха да ме пускат, аз сам си
тръгнах", с усмивка споделя Гецов.
Всъщност не искат да го пуснат, защото
вече е показал, че въпреки лошите
показатели пред черната дъска и буйния
характер, на тепиха жъне успехи.

Връщайки се назад в
годините с усмивка признава, че в
Спортното не е бил много послушен, а
едни от най-интересните му спомени са
от нетрадиционните похвати, ползвани
за дисциплина от първия му треньор -
Александър Радославов.
Борецът свързва
първия си треньор преди всичко с
интересните му възпитателни методи.
"На много дисциплина ме научи. Като
казвам дисциплина може би по този начин
ми показа да съм инат. Много обичаше да
ме стриже нула номер - от два см по-дълга
коса съм нямал. Само докато направя нещо
- "Дочев на бръснарницата", споделя
Валентин. Случвало се е момчето да няма
пари, тогава треньорът вади от джоба си
20 стотинки за бръснаря.
Друга от възпитателните
мерки на Радославов, освен бръснаря, е
киното. "Като види, че нещо не е наред
ни праща на кино. Имаше големи номера -
влезе в киното и се скрие някъде. Филмът
не е хубав, как да седя да го гледам, реша
да си тръгна, и излизаме двама-трима от
салона. На другия ден на тренировка ни
пита кои сме били на кино. Номерът ни не
минава и тези дето сме излезли по-рано
пак ни стриже нула номер", връща се в
ученическите си години Гецов, припомняйки
си преживяванията с треньора по лагери,
на състезания и в залата.

Първите години
Радославов не го пуска на състезания.
Излиза на тепиха, когато вече е 7 клас.
"Тогава имаше задължително състезание
за пионери. Беше първото ми състезание
и станах шампион", спомня си Гецов.
През следващите
години момчето трупа опит, често се
окичва със златото на наш тепих. Върхът
му в годините докато е в Русе обаче е
среброто от Балканиадата през 1983 година.
"Мисля, че за първи път имаше Балканиада
за юноши младша възраст тогава. И
Радославов ми каза "Сваляй килограми".
Аз свалих 10 килограма - борих се на 51 кг.
И всеки божи ден с мен в залата идваше
моят приятел Светлозар Илиев. Тренирах
с него - беше по тежък от мене, надвиваше
ме, но важното беше да правя тренировки.
Отидох в Букурещ и станах втори",
спомня си Валентин.
Дисциплината и
упоритостта са две от нещата, които
Валентин посочва като плюсове, които
спортът му е дал. "Той обаче и взема
много", признава борецът. Специалният
режим изисква да си ляга рано, дискотеките
са рядкост. Травмите, също следват
спортистите. "След време ги усещаш,
особено на тези години вече", с болка
споделя Гецов.

Валентин се разделя
с Русе, когато завършва 10 клас. Следващите
три години от живота му преминават в
милиционерското училище в Пазарджик.
"Най-лошото във военното училище е,
че не можеш да разбереш какъв си. Веднъж
те третират като ученик, веднъж те
третират като войник, и до края не можах
да разбера какъв съм", спомня си Гецов.
От Пазарджик през 1987 г. го вземат в
"Левски Спартак", като перспективен
млад спортист, след като печели бронз
от Световното първенство за младежи
във Ванкувър. На следващата година -
1988 г., предизвиква истински фурор при
първото си явяване на Републиканското
първенство при мъжете, печелейки
единственото злато за "Левски".
Същата година става и балкански шампион
в своята категория, и влиза в полезрението
на треньора на националния отбор Янчо
Патриков.

Въпреки, че е свикнал
от малък да се справя сам - столицата е
ново предизвикателство за Валентин
Гецов. А там най-много му помага Валентин
Райчев. "Реално борец ме направи Вальо
Райчев. Той ме изглади като борец, с
хватки, с движения, тактика за борбата.
Иначе много хора са допринесли за това,
което съм. От всеки борец съм взел по
някоя хватка, която ми е показал",
спомня си Гецов. Резултатите от това
шефство на Райчев идват скоро. Така през
1989 година Гецов отново е републикански
шампион и 100 процента титуляр за
Европейското първенство в Истанбул.
Хлапашка постъпка обаче го вади от
националния отбор. "В 1 часа през нощта
ме хванаха на бара, и Янчо Патриков ме
изгони от лагера. 90-та играх на едно
Европейско в Полша - закопаха ме, и станах
пети", спомня си Валентин. По това
време демокрацията е в разцвета си, за
разлика от нея обаче спортът рухва -
пари няма, и борците все по-рядко се
свъртат в залата. "Бях решил да се
отказвам и Симо Щерев ме накара: "Тренирай
една година поне ще знаеш, че си опитал".

Младият човек прави
още една решителна стъпка към възмъжаването
- сключва брак с приятелката си Мария.
Раждането на първия им син Николай също
се оказва много дисциплиниращо за
Валентин. Семейният вече мъж показва
хъс и на тепиха. "Като се ожених и като
ми се роди детето, ми тръгна още повече
в спорта. Хванах се, тренирах, отидох на
републиканското в Търново, станах трети
без загуба - тогава такъв беше правилникът.
След това правихме преборвания горе,
на Белмекен, надвих ги. Отидох на
Световното във Варна, станах трети и от
там взех виза за Олимпиадата", споделя
Гецов. На следващата година, след
Световното, Гецов взел бронзов медал и
от Европейското. Месец преди Олимпиадата
се окичва и с пояса на Дан Колов. Тогава
идва и горещия испански август.

Силната подготовка и
доза късмет извеждат Валентин до финала.
Там обаче е пометен от противника си
Арсен Фадзаев с 13:1. Валентин все пак се
окичва със среброто. А неговото представяне
е най-доброто за българските борци на
тези Олимпийски игри. Фадзаев е най-трудния
противник в категорията им по онова
време. Руснакът е шесткратен
световен шампион и
носител на златен медал от Олимпиада,
и с класи над противниците си. "Другите
бяхме равностойни. Веднъж мога аз да го
надвия, веднъж може той да ме надвие.
Както и е ставало. Но Фадзаев се отличаваше
от всички", припомня си Гецов.

Участието му на
Олимпиадата в Барселона е най-голямото
постижение на русенския възпитаник.
Дали това е бил максимумът, който е можел
да постигне, ако през 1993 г. не се отказва
от борбата, обаче е трудно да се каже.
"Борбата е труден спорт. Когато има
контакт с жив човек, е много трудно да
се предвиди какво ще стане", споделя
Гецов. Проблем при него било теглото.
Често му се налагало преди състезание
да сваля над 10 килограма. Въпреки това
отказва да се качи в по-горна категория.
"В България мога да ги надвивам, като
отида в чужбина, обаче ме надвиват. А
само да се класирам на Републиканското
нямаше смисъл", обяснява причината
борецът. Спира да се бори в България
през 1993 година. След това се пробва в
чужбина - ходи на два-три пъти в САЩ,
където тренира при кумира си в борбата
Валентин Йорданов. Състезава се и за
отбори в Германия - Мюнстер, и Франция
- Кретие. След тези опити взема крайното
решение да слезе от тепиха. "По онова
време в борбата нямаше много пари, за
да си изхрани човек семейството",
споделя Гецов. Това са годините, когато
спортът е забравен от държавата, и
медалистите едва успяват да свържат
двата края. Мизерията се прокрадва и в
залите заради липсата на средства. Така
Валентин Гецов стига до решението да
напусне спорта и да се насочи към частния
бизнес.

Междувременно
семейството му нараства с още един член.
Второто дете Валентин-младши, е кръстено
на него по желание на съпругата на Гецов
Мария. Днес момчето е на 9 години и все
още няма афинитет към спорта на баща си
- борбата, макар че се завърта в залата
по време на състезания.

Питам събеседника
ми за приятелството и той съвсем искрено,
по детински, като че ли си отдъхва и
констатира, че най-накрая съм стигнала
да въпросите, които трябва да се задават.
"Приятелството не може да се обясни
с думи. Трябва да го почувстваш. Това не
е да се прегърнеш с един човек, да се
потупате по гърба, като му кажеш приятелю
и вече сте приятели", пояснява своята
философия за дружбата Гецов, и допълва,
че има приятели от 30 години. "Израснах
със Светльо, Рахмат Сукра. Заедно сме
от Спортното училище в Русе", споделя
Гецов. Борецът признава, че откровените
приятели, такива каквито той ги счита
не са много, но все пак има, и му стигат.
Покрай въпросите за приятелството се
интересувам как си почива. "Ходя на
лов", казва спортистът. Запалил се по
лова още в началото на 90-те години покрай
един приятел и до днес излиза из горите
особено в Етрополско, когато е на гости
при тъста си. Освен това кара ски, играе
тенис. С усмивка споделя, че най-добре
си почива, когато е със синовете си -
Николай и Валентин. Бащата с гордост
хвали и двамата.

Големият учи в частна
езикова гимназия. "Справя се добре с
английския. А от година тренира борба",
разказва таткото и уточнява, че не
притиска нито едно от децата си да се
захванат с неговия спорт. Малкият освен
името и зодията на таткото е взел от
Гецов-старши и ината, със смях разказва
Валентин за второкласника. От своя
страна и Николай хвали баща си. "Той
е най-добрия баща. С него мога да говоря
и за сериозни неща, а когато сме заедно
и се забавляваме добре", споделя
17-годишния наследник на Гецов.

Все пак Гецов не се
отдръпва изцяло от борбата - от 2004 г. е
президент на русенския клуб по борба
"Юнак-Локомотив". 13 години след
като слага край на активната си спортна
кариера, Валентин Гецов отново се връща
в залата, но този път като съдия и треньор.
"Реално погледнато никога не съм
спирал да тренирам. В залата съм поне
веднъж-два пъти в седмицата", обяснява
Гецов. Сега големите предизвикателства
пред него са да овладее треньорската
професия и тънкостите на съдийството.
"Много обичам децата, доставя ми
голямо удоволствие да се занимавам с
деца. А и самият аз се чувствам на тяхната
възраст", признава с усмивка Гецов.
Изкарва треньорските курсове и започва
да помага в ЦСКА. Налага се да даде рамо
на основния наставник, който изкарва
тежък момент и около месец не може да е
в залата. Основното оръжие на Валентин
в новото амплоа са приятелите му от
тепиха. Кани в залата едни от най-добрите
състезатели в свободния стил от началото
на 90-те години - Рахмат Сукра, Валентин
Желев, Александър Петковски, Катерин
Илиев. "За мен това е много важно -
идват бивши борци, участници в националния
отбор, които показват своите хватки на
децата. Смятам, че това е много добър
начин децата да научат важни неща за
борбата", споделя младия треньор.

Качествата на Валентин
Гецов като дългогодишен състезател в
националния отбор и медалист от редица
сериозни първенства правят впечатление
на ръководството на Федерацията и от
там му предлагат да поеме младежкия
национален отбор в свободния стил. Така
от средата на декември 2007 година е
назначен за старши треньор на националния
ни тим за младежи и кадети. Питам го
какво е да си треньор. Той се опитва да
избегне въпроса. Личи си притеснението
му. "Още съм много млад треньор. Не
мога да ти отговоря", казва Гецов и
се усмихва извинително. Споделя, че в
началото е бил готов да откаже, но негови
приятели са го убедили да поеме това
предизвикателство. "В началото се
дърпах. Реално не съм подготвен за този
пост, аз все още се уча. Трудно е. Ако
нямам подкрепата на другите състезатели
от моето поколение, ще е още по-трудно",
признава Гецов. Когато говори за връзката
между треньора и състезателя обаче
Гецов се пали много. Такъв е и когато е
край тепиха - вика, скача, опонира на
съдиите. След половин ден по време на
състезание вече няма глас. Това е
равносметката от дебюта му като старши
треньор на националния отбор по време
на Международния турнир за младежи
"Петко Сираков и Иван Илиев", който
се проведе в началото на март във Варна.
Колегите му от класическия стил, които
имат години тренинг, с усмивка споделят,
че е още млад и с времето ще се успокои
и ще гледа по спокойно на срещите.
Валентин обаче има своя логика за нещата.
"Състезателят трябва да усети, че ти
го подкрепяш безрезервно. Примерно, ако
съдиите не са прави, треньорът трябва
да стане и да каже: "Стоп. Да се
преразгледа срещата." А какво се
случва често - виждаш, че съдиите не са
прави, виждаш, че и треньорът не те
подкрепя, и се оказваш сам срещу всички.
Получава се много кофти ситуация",
споделя Гецов. Преди да поеме треньорското
кормило на националния отбор се среща
с един от предшествениците си на този
пост Георги Ачев, разговаря и с други
наставници с много по-голям опит от него
- Иван Цонов, Симо Щерев. "Допитвам се
до тях. Ходих и на тренировки с мъжкия
национален тим. Взимам няколко юноши,
отивам и се уча от тях", споделя Гецов.
Вече има първия успех - бронз от Световното
първенство в Истанбул в края на юли -
на Стоян Цонев в категория до 55 кг.

Докато разговаряме
за състоянието на спорта в момента, той
с болка споделя, че става все по трудно.
"Болно ми е откакто този спорт стана
нарицателен за нещо лошо и започнаха
да наричат борците мутри. Много от
спортните училища затвориха. Самите
треньори не искат вече да стоят в залата
за 200 лева. Не излиза поколение. А навън
става все по-трудно - другите доста
работят за борбата. Страх ме е, че ако
продължаваме така ще изостанем много
от най-добрите", обяснява спортистът.

Опитвам се да го
отклоня от тежките мисли за днешното
състояние на борбата с въпроса кое
по-трудно - да си треньор, съдия или
състезател. Веднага се усмихва лукаво.
"Най-лесно е да си състезател. Другото
е по трудно", отсича Гецов и допълва:
"Според мен един треньор изживява
всяка схватка с всеки свой състезател.
Ако има 10 борци, с всеки един изживява
представянето му - дали е загуба, дали
е победа. Съдийството, цял ден стоиш в
залата. Трябва да следиш всяка ситуация,
някой път грешиш. Примерно накрая на
деня се измаряш, а има някаква спорна
среща - много трудно се свири. Не виждаш
добре някаква ситуация и отчиташ 2 точки,
а реално няма за какво, и треньорите
почват да се сърдят, скачат, спорят."
Докато разговаряме
времето е излетяло - говорим повече от
час. В края на срещата връщам събеседника
ми към дребните неща от живота. Питам
го има ли нещо, за което да съжалява. Не
се замисля дори за миг, преди да изстреля
отговора си. "Не. Абсолютно за нищо
не съжалявам. Нали няма идеален, всеки
греши, нормално е и аз да съм грешил
някъде. Дали в бизнес, или с приятелство,
но не съжалявам за нищо". На края
задавам все пак още един въпрос, макар
че събеседникът ми все по-често поглежда
часовника си. "Как приемаш грешките
в приятелството?". След кратко мълчание
Валентин ми отговаря с усмивка: "Не
съм злопаметен, за мен не е човек, този
който не може да прости. Ако не можеш да
прощаваш, какъв човек си. Както аз съм
грешил и на мен са ми прощавали, така и
аз трябва да прощавам".

Ирина СИМЕОНОВА

06 Sep 2008 08:59 ч.