Явор Янакиев: И на тепиха, и на строежа - все е борба

11 January 2016
Автор: в.

- Как стигна до решението да спреш с борбата и какво натежа?

- Няма нещо, което да е натежало. Имам някои контузии. Може би вече ми липсва и мотивация, нямам желание. Все пак вече 18 години съм в борбата.

- Остават само няколко месеца до квалификационните турнири. Смяташ ли, че нямаше да имаш шанс на тях да вземеш квота?

- Който не се бори, той няма шанс. Не става въпрос дали имам шанс или нямам. Просто така го чувствам и така съм го решил. Няма значение дали е преди държавното първенство или преди олимпиадата.

- Какво ти каза Армен Назарян? Той направи страхотен колектив в националния отбор и сигурно е бил сред първите хора, с които си разговарял.

- Не, не съм говорил още с него. Взех това решение, когато бяхме на Белмекен. Казах на треньорите и те се съгласиха с мен.

- В такива моменти идва време за равносметка. Какво ти даде борбата за всички тези години?

- Даде ми медали. Това е. И някакви принципи. Защото животът на улицата е много по-различен от този в спорта - лагери, тренировки, турнири. Борбата ме е научила да бъда част от колектива, да държа на някого.

- Как започна всичко за теб в спорта и имало ли е моменти, в които си бил близо да се откажеш?

- Още когато бях в Стара Загора, се борех добре. Трябваше да ходя на лагер с националния отбор, но по стечение на обстоятелствата не ме пратиха.

 

баща ми ми каза да се оправям сам

 

Започнах работа на строеж. След това отидох в казарма - нещо хубаво, което вече го няма. От там треньорът Нено Ненчев ме взе без да ме познава, без нищо. Тогава започнах да се развивам.

- Можеш ли да сравниш работата на строежа с борбата?

- Мога да - все е борба. На строежа работиш, за да оцелееш. Едното е професия, а другото го правиш, защото го искаш от сърце. Иначе общото е, че все си е борба.

- Как родителите ти приемаха това, че искаш да се занимаваш с борба?

- Никога не са ме спирали за нещо и никога не са се месили в моите неща. Не са имали и някакви родителски амбиции да ставам голям борец. Всичко опира до личната амбиция на човек.

- По лесния или по трудния начин се случиха при теб нещата в спорта?

- Когато имаш желание и мотивация, всичко е лесно. Изчезнат ли тези неща, по-добре не го прави. Може да се каже, че това се случва сега с мен.

- През 2007 г. ставаш световен шампион, но има и доста премеждия. Губиш трикото си по време на първенството, а след това два пъти не успяват да ти пуснат българския химн при награждаването. Какво си спомняш от онзи ден?

- Като станеш първи, лошите неща се забравят. Борех се здраво. Може би до четвъртфиналите бяха по-трудните срещи. След като взех квота за олимпиадата (б.а. с победата на четвъртфинала), започнах да се боря по-освободено. Нямах някакви очаквания. Виж какво нещо е късметът и съдбата. Отидох на финал и станах първи. Това ми беше първият медал от големи първенства изобщо.

- А кое ти е най-ценното отличие? Можеш ли да сравниш световната титла с бронзовия медал от олимпиадата в Пекин?

- Да мога. Световната титла ми е по-ценна. След олимпийския медал вече се сблъскваш с по-различни обстоятелства.

- Със сигурност с този медал е имало и повече интерес към теб. Повлия ли ти това?

- Да, но не в положителна насока. Не си падам по тези шумотевици. Просто така го усещам.

- Кои са ти най-близките хора в борбата?

- Иво Ангелов. Аз съм му кум и кръстник на първото му дете. Той ми е най-близък. Даже сега прекарвам много време в Перник. Там съм близък с доста хора. В клуба се работи много добре и вярвам, че

 

в бъдеще този клуб ще вади достойни борци

 

Иначе приятели и познати имам много.

- А имало ли е приятели, които са те разочаровали?

- Ти нямал ли си? Това е нормално срещано явление при хората. Просто не трябва да се ядосваш.

- Винаги, когато някой спортист спира с активната си кариера, въпросът е - от тук накъде?

- Засега искам да си почина. Продължавам да се интересувам от борбата. Ето сега съм тук в залата. Тук имам много приятели. Но все още не съм мислил какво ще правя. Може би трябва малко почивка.

- Какво обичаш да правиш в свободното си време, колкото и малко да е било то между тренировки и лагери?

- Нямам някакво хоби като лов и риболов. Обичам да се виждам с близки приятели. Не обичам нощния живот. Преди съм ходил по дискотеки, но в момента изобщо.

- Дразнят ли те приказките, които се говорят за борците? Веднъж каза, че ако ви направят викторина с футболисти, вие ще победите.

- Гаранция. Не е така, както се говори. В борбата има много интелигентни хора, дори професори - Райко Петров и Петър Киров. Цено Ценов е историк. Вижте какви ръководители има. За футбола - там е повече бизнес. Спортовете са различни, културата и разбиранията също. Футболната топка е пълна с въздух. Това, което говорят, че борците са прости, не е истина.

 

Много хора се пишат за борци,

но са влизали два пъти в залата

 

и нямат почти нищо общо с борбата.

- Искаш да кажеш, че едните са борци, които печелят медали за България, а другите са борците, които рекетират и бият хората?

- Тези, които рекетират хората, не са борци. Искат просто да приличат на някого. За да се бориш и да печелиш медали, трябва все пак да имаш някакъв интелект. Да се бориш не е само сила, издръжливост и т.н. Трябва и да ти работи малко главата.

- Другото общо между борците и футболистите е женският интерес. Имало ли е моменти, в които си нападан усилено от жените?

- Кой не е имал. Това са нормални човешки неща. Само да те видят някъде, или да се пише за теб и се получава такъв интерес. Има ги такива работи.

- Какво ти остава да постигнеш сега извън спорта?

- Трябва да създавам семейство. Всеки човек рано или късно се стреми към това. Това като неписан закон, нещо, което би трябвало да стане.

 

Тодор Христов, в. "7 дни спорт"

Забележка: Това загл авие е на нашия сайт

12 Jan 2016 21:16 ч.