Президентът на "Димитровград": Борбата е училище за живота!

Георги Георгиев е сред основателите на спортния клуб по борба „Димитровград” през 2007 г. и негов първи президент. Избиран е два пъти на поста и в момента приключва втория си 4-годишен мандат. Бивш състезател е на Димитровград, Хасково и ЦСКА. Няколко години се е борил на тепиха и за клуб от Германия. Възпитаник е на НСА и на хасковското спортно училище. Занимава се с борба над 40 години. Първите си стъпки в борбата прави през 1974 г. едва 8-годишен.Голямото признание за работата на Георгиев и на останалите членове на ръководството на клуба - треньорът Салим Наим и Иван Бонев, дойде в края на 2014 г. - „Димитровград” стана комплексен шампион на България. Професионализмът им се измерва и с факта, че 15 техни възпитаници участват в национални отбори и представят страната ни по света. В момента ръководството и състезателите на клуба успешно защитават високата класа на димитровградската борцова школа, в която се обучават над 60 деца от града. За близо 8 години съществуване, клубът е спечелил от държавни първенства 254 медала, от които 103 шампионски титли. - Г-н Георгиев, трудно ли се става шампион на България при този скромен колектив? - Трудно, особено в борбата. В нашия спорт конкуренцията все още е голяма въпреки тежките времена. Затова българската борба продължава да има международни успехи. Тримата сме малък екип, но всеки ден се виждаме, комуникираме, вземаме решения. Заедно сме вече близо 8 години. Никога не съм искал, аз да съм президент на клуба, но така се получи. За мен този пост е отговорност и израз на отношението ми към нашия спорт. Като един от изявените треньори в България, Салим пътува често с клуба или с националния ни отбор, ходи по лагери и като президент аз го замествам в залата - зарязвам останалото и отивам, защото тренировъчния процес трябва да върви. Същото прави и Иван Бонев. - Сигурно някои отдават успехите и на добри финанси? - Защото не знаят какво е. Обидно е, защото обезценяват работата на треньора. Ние не взимаме готови състезатели от другаде, а работим само с деца от нашия малък град. От първото „кълбо” до националния отбор. Нямаме голям бюджет, всичко е въпрос на управление на средствата. Не веднъж съм се шегувал: да заключим в залата един милион лева и след година да видим дали вътре ще има обучени борци?! Парите не правят борците. Те са средство, а хората са богатство. Салим е богатство. Оценяме реалностите и работим с това, което имаме. Естествено с повече финанси бихме постигнали повече. Лесно е да направиш отбор като събереш борци отвсякъде, намериш конюнктурни пари и им даваш заплати, докато парите свършат и всеки си тръгне откъдето дошъл. Това е грешен модел. Друго е да изградиш собствени състезатели от града и да ги направиш най-добрите в България. На този етап нямаме пари за мъжки отбор по борба, което е жалко. Децата вече порастват и имаме собствени кадри..., но за съжаление това са ни възможностите. Кой знае, след половин или една година може да се появят нови. - Как се издържа клуба? - Три са начините за финансиране, като изключим личните средства, които харчим. Единият е от общината, съгласно приетия регламент за финансиране на спортните клубове. Вторият е по проекти, а третия - средства от Министерството на спорта за постигнати резултати. До 2014 г. това финансиране минаваше през федерацията, която отпускаше на клубовете по съответна методика. Имаше прозрачност - всеки клуб можеше да види колко взема другия и за какво. Предишното правителство реши Министерството на спорта директно да финансира клубовете. Презумцията може би е да няма злоупотреби в някои федерции, защото и това не е изключено чрез фиктивни клубове и т.н. По тази линия получаваме добри средства, тъй като сме водещ клуб в България. Това е най-важното ни перо в бюджета. - На спонсорство разчитате ли? Не излеждате на човек, който би се обвързал с някого финансово на всяка цена? - Не на всяка цена, което за съжаление, е за сметка на децата. В този клуб има философия, има идея, има идеал. Не може да се направят прекалени компромиси. Ние сме тръгнали да правим нещо нестандратно, новаторство в методика, отношения. Говорим за подпомагане, не за спонсорство. При нас има реално 4-5 човека с лично отношение към клуба. Аз нямам претенции  за значимост, но съм отделил време, енергия, лични средства, и правя каквото и колкото мога за спорта. Но има хора, които цял живот живеят покрай спорта, ходят с едни анцунзи и чукат по врати да търсят спонсори. Затова в спорта много се говори за злоупотреби със средства. Като кажеш дай пари, а ние ще вземем медал, ще направим национален състезател, или ще вземем 5 медала - как се остойностява това?! Тези хора компрометират идеята „пари за спорт”. Може би затова доста хора с възможности са се отказали да подпомагат спорта. Имаме малък кръг приятели, които по конкретен повод помагат със средства или вземат нещо на децата - някой ще плати транспорта, друг храната и т.н. Това е лично отношение, не спонсорство. Те знаят, че парите им няма да се откраднат. - Повечето детски школи в Димитровград са платени. А при вас, които създавате шампиони на България - не. Обмисляте ли да въведете такса? - Докато аз съм президент няма да искаме пари от децата. Вижте при нас идват и деца, които другаде не ги искат, защото някой им е казал "дебел си, нисък си - не ставаш", или тези, които не могат да си позволят да плащат такси. Разбира се има процент, които са при нас по чисто наследствени показатели или семейството е свързано с борбата. - Тъжно е това, което казвате... - Но от друга страна е радостно. При нас е отворено за всеки и децата има къде да тренират. - Трудно ли се оцелява в този спорт? - Борбата е спорт, в който винаги си на предела - предаваш се или продължаваш напред. Неблагодарен на пръв поглед спорт, натоварванията са много тежки, затова има и голямо текучество. Много състезатели след детската възраст се отказват, защото тогава става трудно. Но за сметка на това е училище за живота. За съжаление, борбата у нас страда и от лош имидж – вицовете „тъп като борец” и объркването на борците с мутри. Това са много повърхностни заключения. Трябва да ни опознаят и тогава да ни квалифицират. Ако някой дойде да гледа какво правят децата в залата по време на тренировка, ще се измори само от гледане. Как с по 200 пулс за една тренировка свалят по 2-3 кг. - Кое друго е характерно при борбата? - В борбата и най-гениалния спортист да вземеш, ако го затвориш в залата сам, той борец няма да стане. Нужни са партньори. На атлета, плувеца, стрелеца, щангиста – такива не му трябват. При нас обаче с един не става. Нужни са много и различни противници за всяка една възраст. В залата трябва да създадеш групичка от деца, близки по възраст, качества и килограми, за да тренират помежду си. Но за да провериш нивото им в света, трябва да ходиш по турнири и лагери. Имаме много международни контакти. В Димитровград са идвали на лагер американци, бразилци и много други. Три години поред и дагестанци. В Дагестан борбата е религия. Там, ако не си борец, не можеш да се ожениш, не можеш да си намериш работа и т.н. Дойдоха да тренират с нас. Тогава ни поканиха, елате и стойте колкото искате, само си купете билети. Хората искат нас, сметката не ги интересува, защото оценят ползите. Но ние не можем да си го позволим. А без това не можеш да вървиш напред. Избираме близки дестинации-  Турция, Молдова или Украйна, по-достъпни, караме по цяла нощ, децата спят натъпкани в микробуса, пристигаме и се борим. - Димитровград обаче се наложи като ежегоден домакин на международен турнир за деца през декември? - Този турнир е знаков. Наближи ли, не спя по един месец. Той възникна спонтанно по случай основаването на клуба и от три години е международен. В България няма друг детски турнир на такова високо ниво. Каним участниците с покани, защото липсват условия и няма къде да настаним всички желаещи. От чужбина искат много да участват, но се придържаме към възможностите си. Ангажимента ни е към чуждестранните отбори, а българските сами се оправят. Това са деца трябва ги осигуриш, не можеш да ги делиш, трябва да ги напаснеш по хотелите. - Има ли интерес към борбата от децата? - Много от съседни градове или от селата искат да тренират при нас. Но ние не можем да ползваме предимствата на спортните училища - да им осигурим общежитие и храна примерно. Знаете ли, че езиковата гимназия в Димитровград например има по-добри показатели от някои спортни училища в България. Има европейски медалисти, има деца, които са пети или седми в света, шампиони на страната и национални състезатели. Това е аномалия. Има ли аномалия, значи системата е за смяна. Неработеща е. - Получавате ли подкрепа от родителите? - Някои дори не осъзнават какво правим за децата им, други ни подкрепят. Сигурно има и такива, които мислят че правим нещо користно. Но децата не можеш да ги заблудиш, те усещат нашето отношение към тях. - Как бихте описали, пътя по който сте минали за тези 8 години... - С една мисъл на Махатма Ганди: „В началото не ни забелязваха, след това ни се присмиваха, и накрая ни обявиха война”. Естествено не в истинския смисъл война, но видяха, че можем да „хапем” и започнаха да ни вземат на сериозно. На сегашните ни деца им е по-лесно, защото на състезания противниците са респектирани вече от димитровградските борци, притесняват се. Питате ли тези, с които прокарахме пътя. В началото другите се радваха, че ще се борят с нас. В тази група имаше таланти, но те вече не са с нас. Останаха тези, които постигаха успехите с труд и упорство, и в момента те именно представят клуба и България. - Все пак СКБ „Димитровград” има своите таланти като Микяй Наим и Вики Бобева... - Те са много изявени състезатели – да, включвам и Димитър Иванов към тях. Има и други. Но не мисля, че водещите ни състезатели са таланти. Талантът е бреме. Вкарва те в заблуда, особено ако си по-малък. Създава усещане, че всичко се получава лесно, а в борбата лек път няма. Медиите не бива да превъзнасяте спортистите, докато са малки и недостатъчно зрели. Талантите пречат на средата, особено когато имаш 60-70 деца, които попиват всеки пример, добър или лош. Стремежът ни е да променяме децата, да ги научим да работят, а не да живеят със съзнанието, че ще постигнат успех лесно, без много труд. Микяй и Вики са нашите орачи в залата. Като ги гледат, останалите знаят, че трябва да работят упорито като тях, за да постигнат резултат. Това е възпитателно. Източник: dgnews.eu Забележка: Заглавието е на нашия сайт

12 Mar 2015 16:52 ч.