Едно поучително интервю с Михаил Мамиашвили

Пресата в Москва публикува интервю с навършилия 50 години президент на руската федерация по борба Михаил Мамиашвили. Нашият сайт ви предлага това интересно и поучително интервю със значителни съкращения. - Михаил Геразиевиеч, разкажете за семейството си! - Моята майка се казваше Вера Григориевна, а баща ми - Геразий Арчилович. Живяхме в Конотоп, малко градче на на 200 километра от Киев. Аз и моят малък брат Виктор се родихме там. За съжаление родителите ми починаха млади - мама на 63 години, татко - на 60. През 1990 години загубих и по-големия си брат Юрий, който загина едва на 30-годишна възраст. Светла им памет! Близки хора в Конотоп не ми останаха. Сега съм щастлив, че имам 4 деца. 4 деца има и Виктор. Благодаря на моята съпруга, че ме дари със син Володя. Той е на година и 4 месеца и е най-очарователното момченце. - Може би е знак свише, че преди това имате 3 дъщери... - Това са прекрасни щерки. Аз ги обожавам. Но, нали знаете, всеки мъж иска да има син и сега разбирам какво е наистина да имаш вкъщи още един мъж. - Вие сте с грузински корени, пък семейството ви е живяло в украинско градче... - Историята е интересна и достатъчно традиционна за съветско време. Като млада мама тръгва по комсомолски път в Караганда. А татко служил там в армията, в танкови войски. Когато се запознали, той не знаел нито една руска дума, а майка ми говорела само на украински. Но покрай възникналите между тях чувства се озовали в Конотоп. Като разбрали, роднините на баща ми били против тази връзка и поискали нейното прекратяване. Когато майка ми родила 3 деца, всичко вече било наред. Ние така и не загубихме връзката с родствениците на татко, дори в годините, когато Михаил Саакашвили се опита да ни раздели. Ние бяхме щастливо семейство, въпреки че не бяхме богати. Татко работеше като тракторист, майка - в завода. Живеехме нелеко, но весело и щастливо. - До борбата увличахте ли се по друг спорт? - Не, никога! На 13 години се записах в секция "Борба" на "Трудови резерви", където имах късмет да попадна на истински треньор и учител - Анатолий Семьонович Ефремов. Той ме научи на търпение и целеустременост. Тренировките не ми омръзваха никога. Като дете усещах и знаех, че борбата ще е смисълът на моя живот. После се преместих като ученик в Москва - в училище номер 161, за да уча електротехника. В общежитието бяхме 60 души - различни момчета, с различни характери. Неведнъж ми се искаше да избягам от Москва, защото бях съвсем сам, а без подкрепата на родителите ми беше и много трудно. Но първият ми треньор ми даваше голяма вяра - пишеше ми писма, в които казваше, че вярва в мене, че трябва да възмъжавам, че трябва да се боря. - Навярно в това общежитие се е стигало и до бой? - Е, чак до бой не, но сериозно понякога си биехме шамари. - Ако не бяхте дошли в Москва, дали щяхте да станете именит борец? - Аз показвах нелоши резултати и в Украйна. За да израснеш, трябва да имаш късмет със съвпадение на няколко фактора - ученик, треньор, условия за работа, огромно доверие на ученика към треньор, и обратно, силно здраве, шанс. А решението да замина за Москва не бе мое, а на Анатолий Семьонович. Имах късмета да попадна и на уникални треньори като Ерик Задиханов и Николай Есин, като Марк Португал, светла му памет! Можех да видя с очите си и идоли като Шамил Хисамутдинов, Николай Балбошин, Сурен Налбандян, Виктор Игуменов, Анатолий Колесов, Женя Артюхин, царство му небесно. През 1983 година в Киев станах световен шампион. Тогава бях преизпълнен от щастие. - Кои бяха най-сериозните ви съперници? - Близо 10 години си съперничих със Саша Кудрявцев, един блеснящ борец. Той е единственият съперник, когото не можах да победя. Имахме две схватки, загубих и двете. А да се докажа нямаше как, защото той сложи край на кариерата си. Но затова пък скоро го бих на тенис /усмихва се/. Сега сме големи приятели. Сериозен опонент в Беларус ми беше Саша Козловски, както и Расул Баталов от Уфа. Не един или двама бяха сериозните ми конкуренти. - От какво значение беше дисциплината? - Когато другите си позволяваха чаша вино, аз и по-малкият ми брат тичахме с километри в Олимпийското градче, облечени с няколко анцуга в сняг до кръста. А станах световен шампион, когато бях само на 19 години! През 1987 година получих тежка травма със скъсани предни кръстни връзки на коляното. Тогава един военен лекар, гениалният хирург Владимир Кузмич Николенко ме оперира и тръгнах за рехабилитация. Бях във военна болница през последните години от войната в Афганистан. Там очите ми се отвориха за много неща - виждах момчета без ръце, без крака, с много тежки увреждания. Беше ми дори срамно да говоря с тях, когато ставаше въпрос кой и как ще се възстанови. Аз знаех, че ще се оправя и че ще имам възможност да попадна в олимпийския отбор. Тези момчета ме потресоха с това, че продължаваха да се борят, че продължаваха да обичат живота и че чакат с надежда всеки следващ ден. Сприятелих се с тях, помагах им с каквото мога. Техният героизъм ми даде сили да вярвам... Когато се готвехме за Олимпиадата, главният треньор на сборния отбор на СССР Генади Андреевич Сапунов, комуто съм благодарен много, дойде при мене и ме попита: "Как се чувстваш? Готов ли си?" Моят отговор беше: "Дай ми категорията и ще ти донеса златния медал!" Бях уверен, но не и самоуверен. Просто се питах дали има друг човек в света, освен мене, свършил толкова качествена работа в тренировките. И аз спечелих тази Олимпиада! На финала победих с 10:1 двукратния световен шампион от Унгария Тибор Комар. В Сеул спечелихме титли чрез Саша Карелин, Камандар Маджидов, азербайджанец от Грузия, и Левон Джулфалакян. - 3 пъти станахте световен шампион на 74 килограма, а титлата в Сеул бе на 82. На 82 после станахте два пъти втори в света. Защо така? - След Олимпиадата ми трябваше почивка. Така и обаче не я получих. - Защо сложихте край на кариерата си, когато бяхте едва на 26 години? - Преди поредно световно първенство пак промениха правилата в класическата борба. Когато загубих от Тибор с 0:1, отидох в съблекалнята, смъкнах кецовете и си казах: "Край!" Доволен съм, че взех бързо решение. Трагедия? Едва ли, защото животът после ми поднесе много по-страшни неща със загуба на близки хора. - Треньорската работа не рискува ли да застраши репутацията? - Честно казано, аз не се считах за добър треньор. - Как се стигна до решението да ръководите могъщия ЦСКА? - Със Станислав Логовский, председател на спортния комитет към министерството на отбраната, голям мой приятел, и маршала на Русия Игоря Сергеев, стигнахме до извода, че трябва да въведем ред в ЦСКА. Аз поех тази работа като воински дълг. Аз съм признателен на Игор Сергеев, че ми повери управлението на ЦСКА. - А защо си тръгнахте? - Времената се смениха, дойдоха нови ръководители, нов министър на отбраната. Всеки имаше своето виждане в каква посока трябва да се работи. - Имате ли някаква несбъдната мечта? - Много са! Искам да възпитам сина си като нормален човек. Имам много приятели, но и недоброжелателите ми са достатъчно. Важното е да се работи за съзиданието. А времето не чака. Пекин отмина, и Лондон си замина, на хоризонта вече се вижда Рио де Жанейро.

24 Nov 2013 14:24 ч.